РЕЧЕ Господ белобрад и направи чуден свят – пръсна вечния покой във движения безброй... В шест дни после Той гради и земята подреди... А на седмия почива и доволно се потрива, че кълбото се върти – ден от нощ да раздели. Сторил беше и човек – млад и здрав, със разум лек – да прогледне този свят, с колко радост е богат! Тъй, човека заобича... Воля даде му да тича. Предостави му земята и върховен дар – жената, да усети нежността в лоното на красотата – образ нов на вечността...
    Господ всичко туй направи не от страст да се прослави: Той презира гордостта, несъвместна с мъдростта.
Горда беше злата сила и не бе се примирила! Неспособна да узнае как от кал живот се вае, взе да дебне тя човека, та душата – още мека – да превземе и в двубой с Бога да се хвърли той.
Нито Ева, ни Адам знаели какво е свян... и венецът на света бил ...човешка голота... С мургави тела, в позлата голи скачали в реката, боси тичали в тревата и се кичели с цветята...
Господ гледал ги в захлас: “Да! Добре направих аз...” Може ли да спре Творецът? Виждал Той на туй конеца... И понякога с тъга ровел в своята брада... Знаел Той как злата сила алчно гълта... всичко смила... “Скъпи, мъничък човече, трябва да порастваш вече – сам със злото да се бориш! Гледам аз – какво ще сториш.”
... И коварната змия по дървото запълзя...
Беше то, дърво вълшебно... С плодове зелени... дребни, твърди... и на вкус горчиви, прости – ябълчици диви... Господ с болка във душата не посегна на змията, а десницата Си свята твърдо вдигна над земята. Гледа Той – присвил очи, как животното пълзи, как завива към жената, податлива на лъжата... Истината още спи – в ябълката тя искри... И на злото от устата Ева взема я в ръката. Ще отхапе! ...То се знай – любопитна е безкрай! “Истината – чрез лъжа! Тъй ще преродя света... Нека обгори в измама – към доброто друг път няма! ...И за разума, свещен, само нощ поражда ден. Братко малък, дръж се прав! Ще те отделя чрез гняв – правя разрез между нас и ще чакам този час, да се върнеш пак при мен – мъдър, силен, несломен!”
...Ева гледаше Адам... Той се вцепени от срам – първи път усетил нещо как облива го горещо... Сбърчи ведрото чело – неразумен е за зло! Само... спомни си тогава: – Господ туй ни забранява!!! Ево, плод от туй дърво – забранен е... – А защо? – Мила, Сатана, лукавият, тоз въпрос чрез теб задава! – Може би... но ...отхапи – за да видиш ...как горчи! Той отхапа...
И с ръка махна Господ! Потъмня... Смях зловещ се разрази – Сатаната се яви в тоя тържествуващ час... Но изтръпна! Грозен глас прикова го към земята...
Там – високо, сред позлата, в ослепителни лъчи Бог изчезна в небесата... И покапаха сълзи...

haresa mi..eh tozi parvoroden grqh...