Колко често си задаваме въпросът, какъв е смисълът на живот? И въобще колко хора се опитват да отговорят на този въпрос, да осмислят своето съществуване? А това наистина е засягащо всяко разумно, питане чийто отговор е не само една голяма крачка към света, не само едно познание, но и начин да намериш своето място в обществото, да откриеш и опознаеш самия себе си. Малко са хората дори задали си само този въпрос, а човекът има нужда да търси смисъл, за да може да отключи своята енергия, за да образува и преобразува своя свят, а заедно с това и своето съществуване. И тогава, именно тогава намерил своето място, проникнал дълбоко в самия себе си, той би намерил силата да съществува.
С въпроса за смисъла на живота се занимава и френският философ Албер Камю.
Той поставя този проблем във философското си есе “Митът за Сизиф”. В това есе Камю изследва и описва усещането за абсурд, основно върху него светоусещане, на абсурдът като такъв. “Сам по себе си светът е неразумен” – казва Камю. Той може да изглежда близък и понятен за човека, но това е измама. Достатъчно е някой ден да ни връхлети усещането за безсилие и ние безвъзвратно съзнаваме, че светът сам по себе си е нещо съвсем различно от онова, което сме очертавали в него. Не света, а тях, собствените си творения сме възприемали и разбирали досега. С усещането за безсилие светът ни убягва, защото става отново такъв, какъвто е – чужд, странен, непроницаем. Когато в душевното състояние на човек се забелязва опустошение и веригата на всекидневните му действие е разкъсана това е знак за безсилие. Усещането за безсилие се поражда и от сравнението между фактическото състояние на нещата и дадената реалност, между действието и света. Машинателните действия, които се превърнали в навик от умората. Тя пробужда съзнанието. Веднъж пробудено съзнанието има за последица или самоубийството или възстановяване на всекидневните машинателни действия. Тъй като човек в своето съществуване се подчинява на навика, да се самоубие означава, че е прозрял смехотворната му същност, отсъствието на каквато и да било по-дълбока причина да живееш, безсмислието на това всекидневно движение и безполезността на страданието. Осъзнавайки безсмислието на всичко, което става в света, човек се оказа в абсурдна ситуация.

У хората също има нещо нечовешко. В моменти на прозрение те установяват, че именно механичния характер на техните действия, прави глупаво всичко, което ги заобикаля. В резултат на безцелните гримаси и мимики, които човек прави когато говори поражда у нас въпроса – за какво живее? Абсурдното се състои в безпокойството пред нечовешкото у самия човек, в това, че има една сила, която потиска и унищожава човека и един човек предоставен сам на себе си. Това е абсурдния човек. В душата му е заложена жаждата за познание, за яснота, за живот. Потребността от близост, жаждата от яснота у човека се натъква на неразумния свят. Но тази жажда за яснота по пътя на разума остава неутолима, тъй като онова което не можем да разберем го приемаме за безсмислено, ирационално. Абсурдният човек не отхвърля докрай разума и приема ирационалното, защото в човешкия опит разума е действен. Той обхваща всички дадености на опита и знае, че съзнанието не му оставя място за надежда. Камю не разчита на надеждата за друг живот, който трябва да бъде заслужен, или че трябва да се живее не заради самия живот, а за някаква голяма идея, която го надхвърля, дава му смисъл и го представя лъжливо.

Много пъти е казано, че животът трябва да има смисъл за да бъде изживян. Камю твърди обратното, че животът ще бъде по-добре изживян, ако бъде по-безсмислен. Но да изживее една съдба означава да я приемеш напълно. Тази съдба, обаче не може да бъде изживяна когато се знае, че тя е безсмислена, ако абсурда не се държи пред погледа. Да се приеме безсмислието на света не е примирение, а увереност в смазващата съдба. Камю казва: “Абсурдът има смисъл само тогава, когато не се примиряваме с него. Абсурдът на Камю е абсурд на бунта срещу безсмислието. Бунтът е абсурден, защото е безнадежден, защото е ясно че безсмислието не може да се преодолее. Но това не означава, че не си струва да се съпротивляваме –Бунтът е “желание за една невъзможно смисленост”. Той поставя света под постоянно съмнение и е постоянно сблъскване на човека с неговата яснота. Бунтът придава цена на живота. Той ни дава възможност да не отстъпваме. По добре е да умреше непримирил се отколкото в съгласие. За абсурдния човек единствената истина е предизвикателството.
Говорейки за абсурда Камю отделя внимание и на свободата. Той смята, че преди да се сблъска с абсурда човек си е поставял цели, мислел е за бъдещето. Този човек действа сякаш е свободен. Но абсурдът разклаща тези вярвания. Начин, по който човек действа сякаш всичко има смисъл се опровергава от безсмислието на възможната смърт. Да се поставят цели, да има предпочитания всичко това предполага вяра в свободата. Но представяйки си идеята на своя живот, абсурдния човек се е съобразил с изискванията на желаната цел и така е станал роб на своята свобода.
 Човек въпреки всичко устройва живота си на предразсъдъци, въпреки че се стреми да се държи далеч от тях. Така абсурдния човек разбира, че не е бил освободен. В рамките на един начин на съществуване, в който човек подрежда своя живот и доказва с това, че предполага смисъл в него, той създава прегради, в които затваря своя живот. Единствено пред най-очевидното безсилие – смъртта абсурдният човек се чувства освободен от всичко.
Разглеждайки темата за смисъла на живота. Камю разглежда няколко примера. Най-напред се спира на живота на Дон Жуан. Целият живот на този човек е свързан с любовта към жените,които той обича с еднакъв порив и затова трябва да повтаря това дълбоко чувство. Макар, обаче смисълът на живота на Дон Жуан да са били жените, то все пак той е абсурден, защото е съзнателен. Той добре знае, че няма жена, която да му даде абсолютната любов. Затова избухва в смях, когато го съзнава. При него е имало тъга, когато още се надявал. За Дон Жуан начинът на познание е да обичаш и притежаваш. Докато при другите любовта е едно пълно отдаване на една личност, на едно чувство. За Дон Жуан любовта е освободителка, защото носи в себе си всички лица на света и трепетът му идва, че съзнава своята преходност.
В търсене на смисъла на живота Камю отделя внимание на един от героите на Достоевски – Кирилов. Той е движен от мисълта за самоубийство, защото чувства, че Бог е необходим, че трябва да съществува, въпреки че знае че той не съществува. От безразличие Кирилов се самоубива, за една кауза която презира. Чрез самоубийството си се опива да покаже своето неподчинение, т.е. своя бунт. Воден от една амбиция (да стане Бог) той се самоубива. Тъй като не е съгласен с принципите на сътворението Кирилов като метафизичен бунтар иска да детронира Бог и да заеме мястото му. Кирилов казва: “Ако Бог не съществува значи аз съм Бог”. Доказателство за това е неговата независимост. Той твърди, че да стане бог трябва да бъде свободен и да не се подчинява на безсмъртно съществуване. Кирилов се е самоубил от любов към човечеството, защото е смятал, че хората не знаят че са богове и това поражда в тях слепи надежди. Единствен той не е измислил бог. Камю смята, че най-добре абсурдността се разкрива у актьорите. Те се превъплъщават в различни образи, съдби, но за определено време. За това време актьора трябва да изживее и да изрази цяла една съдба. С ролите си той доказва,ч е няма граница между това, което си и това което искаш да бъдеш.
На актьора му се налага да се преструва до край, за да навлезе по-дълбоко в съществувания, които не са негови. За него да опознае някого означава да го изиграе. Макар, че е един и същ, все пак е толкова различен, защото много съдби са обобщени в едно тяло. Непоправима за актьора е преждевременната смърт. Макар, че овладява тези различни сълзи след определеното време те трябва да умрат. Именно във времето той овладява своите образи и съдби и дори да е навсякъде актьорът усеща върху себе си силата му.
У Камю бунтът срещу безсмислието на света и на живота не е средство, за да се достигне по приемливо състояние, което изобщо е невъзможно, а представлява самоцел – и това именно е абсурдно. Но ако се взрем във фигурата на Сизиф, който е осъден безспирно да бута една скала от върха на планината, виждаме како един човек може да се слее с битието си, съзнателно или несъзнателно и да живее с него. Сизиф и камъка с безкрайно им излъчване и падане се сливат до такава степен, че в крайна сметка Сизиф възприема собственото си съществуване като една безнадеждна бора – нагоре – падане и после пак нагоре към следващото падане. Във вечния опит на тази безнадеждност е единствения начин на съществуване на Сизиф, неговият смисъл на живота и поради това той е щастлив. Въпреки цялото безсмислие на неговите усилия в тях има нещо героично “Самота борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си подставяме Сизиф щастлив.”Той е щастлив в своята безнадеждност, но неотказващ се, непримиряващ се.
Камю е авторите, които проявяват влечение към живот, към справедливостта на човека. На него светът и животът не са му противни. В търсене на един живот без илюзии и сред хора, “които осъзнават своята смъртност”, “Камю винаги е бил на страната на търсещите, на бунтуващите се. На такива като Сизиф, който въпреки, че е осъзнал безнадеждността на усилията не се примирява. Бунтът на такива хора придава цена на живота. Живот, който има смисъл дори и абсурден.


“Митът за Сизиф”.

iz4etoh postinga.. nau4ih ne6to novo i inetresno..blagodarq ti

смислени неща над които човек рядко отделя време за да анализира живота си и заобикалящия го свят. защо е тук и какъв е смисъла?

sporet me smisalat na jivota e da jivee6 vseki den kato 4e li e posleden da vkop4i6 vsi4ki nasladi ot nego da go jivee6 na eks bez da mi6li6 za ytre za6oto 4ovek e kato edno syrovo eice i to neznae6 koga 6e se 4ypi i dali izob6o ytre 6e se sabydi6